05/06/2026
📜Спомени от ВТУ: Мони Алмалех
📒Мони Алмалех започва академичното си развитие като студент във Великотърновския университет. Днес той е редовен професор в НБУ и професор в Института за български език при БАН, работил в Института за история и философия към Ерусалимския еврейски университет.
📖 Моите отношения с град Велико Търново започнаха в относително зряла възраст и се състоят от пълнокръвни и широкогамни впечатления, чувства, мисли и преживявания. Това са случки и неща, станали не за ден-два, не за седмица или месец, а за десетилетия. Защото Велико Търново не е просто град и административен център, и театър, и хора, и магазини, и университет, ами е символ: това е плът и дух на българското. Ще се опитам да разкажа, да обясня защо тъкмо така схващам този град. Но нека да започна отначало, въпреки че туй не винаги е най-интересното.
Запознах се с Велико Търново на седемнадесет години, поради училищна екскурзия. Роден съм, живях, и още живея в София. Допреди Търново бях посетил доста места из страната ни, но чувството за кръводаряване с национално, българско самочувствие усетих именно в Търново и никъде другаде.
Щом пристигнахме, още по вития път на хълма Света гора, към мотела край града, ме порази огряната от есенното слънце стена на Царевец. Виждайки този хълм, като че ли погледнах в пъпната връв на България към вековете и усетих, че тоя народ тук има минало, има един дух, който е живял тъкмо тук през вековете. Обзе ме изправеност на гръбначния стълб и получаване на неизчерпаеми жизнени сокове, всмуквани просто от въздуха и гледките на тъй чудния град. Човек неволно става строг, красив и тържествен. Всичко изброено ме осени още в първия миг, пък и после, когато седнахме в един ресторант в стария град, надвесен над вековната милувка на криволичещата река. Ресторантът, стъпил на податливите при земетресение скали, си беше и си е обикновен ресторант. Така както си е обикновен, там добих чувството, че седя на хребет. Долу, вляво и вдясно от мен, има множество шарени, многоцветни дълбини, където се виждат трептящи във въздуха, живи хора. А също, години, търновски къщи, думи. Преди всичко - овеществени думи и красиви икони, и погледи, идващи от векове, които си ме виждат. Тия неща бяха обаятелни, защото ми дават възможност да стана част от цяла, истинска цивилизация, която да е седяла и да е чакала, та да я видя. Аз я гледам, а тя ми дава благосклонно да я съзра с голямата й доброта, но и с някакъв отблясък от намек за човешки лошотии и страсти. ..
И така чувствам - жив съм. Най-после разбирам, че имам не само себе си в този свят, а и още нещо извън моето съществуване в семейството, извън баща и майка, София, морето с хотелите и почивните станции. Всичко изброено е само допълнение към гледката, която отваря в душата ми Велико Търново с тия улици и хълми, в които сенките синеят, а есенните припеци са златни.
Изглежда, Търново е било моя съдба, защото след една година станах студент в тукашния университет - да уча писменàта и тяхната история и настояще. В период от една учебна година Търново ми се разкри откъм цялата си палитра на въздействия. Обаче не ми е лицеприятно да разказвам за беляйджийското му всеобщо влияние, а така също за скуката на провинциалния град. Има други работи из този град, за които ми е думата.
Търново е сън, мечта и действителност, вплетени в танца на българската душевност като три грации, рисувани от четките на трима художници - минало, настояще и бъдеще. Из мъртвите води на Янтра можеш да видиш в отблясъците на водата разни царе и патриарси, над които се въздигат като строги съдници и отци на България братята Асеневци. Там трептят още звън на камбани, тропот от препускащи конници, риещи с крак коне с огнени ноздри, дрънкащи щитове и друга железария под формата на вериги и оръжия...
Иначе и днес тия духове на миналото могат, навярно, да излизат иззад своя дом в паметника, където си живеят. Така, в някой зимен ден или лятна омара, не можеш да разбереш въздуха, дето го гледаш да се стеле между и над хълмовете и реката - дали има нещо общо с днешното, или си е бил такъв и преди векове. Такъв именно, понякога, въздухът и омаята на Търново не ти показват с нищо, че има разлика между мига сега и милиардите отминали мигове. Те са слети в един.
Тук ще трябва да повторя нещо, вече писано от мене, защото не мога да го заменя с друго, поради истинност: който веднъж види Велико Търново, не може да го забрави - то си остава част от него и присъства завинаги в ума му с пищните есенни багри или със смълчаните от снега къщи, с дим, извит в заскрежените му небеса, или с нежната коприна на пролетните дървета, или пък с жарката, настръхнала от желание плът на търновското лято. Красотата на града остава в душевността със силата и величието на миналото и слабостта на преклонената глава. Край на приблизителния цитат.
В това отношение се изясни вече, че Търново е отплувало от миналото. Щом ония, които идат оттам, бълнуват само за осветения нощем с шарени светлини Царевец, значи тия светлини заслепяват и туристите, и вампирясалите гущерчета на обидения български дух. Може пък тези духове гущери и да са доволни от своята обител в паметника, та и те, заедно с туристите, вечер ходят на отсрещните хълмове да зяпат величието на отрязаната глава - Царевец: осветена, озвучена и с диамант на нея - Патриаршията, наскоро построена. Това никой не знае.
Във всеки случай и сега това мое впечатление за паметника, светлините, и за гущерите духове се запазва, като гледам по телевизията кадри от града. Ето защо, струва ми се, че съм приключил с Търново, защото той е град, който вече си е като останалите - просто си живее битието на купонна България от началото на деветдесетте.
От Търново изглежда остават състудентите, които можеш да срещнеш в курортно Банско, из София, да ти се обадят по телефона или на семинар по българистика. И това е - май.
1991 г.
Източник: Мони Алмалех "Велико Търново"
