17/08/2026
Предговор от автора (вместо грандиозен финал)
Винаги съм съзнавал предопределената ми от съдбата мисия, да водя народа, досущ като гологърдата Свобода на Йожен Делакроа. (Надявам се, че тези които се опитват да си го представят, поне ще заменят френското знаме в ръцете ми с българско. С желанието да помогна допълнително с полезна информация ще напомня още, че съм мъж и може би съвсем естествено с напредването на възрастта, косата ми не е така гъста като на дамата от картината.) Едва по-късно, с натрупания в годините опит разбрах, че усещането се поражда буквално в главата на всеки и остава на това място с най-различна продължителност, като за жалост при някои изчезва едва със смъртта. Освен тази много важна, леко разочароваща истина, боговете не ми бяха изяснили още посоката, в която трябва да поема, за да не се лутам подобно на Моисей цели 40 години сред мъртвите планини на малката Синайска пустиня. Разнородните интереси и непрекъснатата жажда за нови знания, превърнаха главата ми в обширна база-данни, която въпреки вродената ми скромност и добро възпитание, правеше дълбоко впечатление на обикновените, незаинтересовани към начина, по който функционира света хорица, отредени ми да срещам от същата тази съдба. Опитите ми, обаче, да поведа търсещите в определена посока се оказваха напразни и бързо се убедих във верността на максимата, че лидерът разбира, че е такъв, едва след като обърне назад глава и види тези, които го следват. Това, че зад гърба ми съществуваше космически вакуум с по няколко атома на кубичен километър, отдавах на най-различни фактори, като например, че ми липсват природните дарби на споменатата в началото Свобода на френския художник. Тъй като нямаше как да се сдобия с външни белези на привлекателност, реших да хвърля още много труд в обогатяване с идеи и знания, които да представям по възможно по-претенциозен и комплициран начин, доказващ веднъж завинаги интелектуалното ми превъзходство и необходимостта да бъда чут. Пустото му его! Мога ли да игнорирам влиянието, което ми е оказало? И мога ли да изброя грешните посоки, по които съм поемал, съобразявайки се с тежненията му? Едва ли единствен аз съм се предпазил от зловредните му съвети, но отново не се получи така както планирах. Новите познания ми бяха добре дошли, но не можех да се преборя с вътрешната си убеденост, че нещата трябва да се излагат на възможно най-прост език, без всякаква завоалираност, оставяща слушателя с куп илюзии, които често го отвеждат далеч от основната идея. И така открих първите няколко от истинските причини за своя неуспех. Липсата на непознати думи и сложно окомплектовани изречения, понякога дълги половин страница, ме пращаха директно сред редиците на слушателите. Освен това вярата в съществуването на правилен подход към всеки проблем, се сблъскваше с далеч по-удобната идея „колкото хора, толкова и решения, истини и правилни подходи“, изповядвана от мнозинството. Макар и лишени от логика, често съвсем противоречиви, различните становища вкупом получават валидност, оправомощени от свободата всеки да избира, като едновременно с това заличават предимството на знанията и задълбочения анализ (за справка – политическата ситуация през последните десетилетия).
Може би проблемът ми се криеше в законите на най-простия маркетинг или иначе казано, предлагах стока, която никой не търси. Така след огромни усилия хвърлени на вятъра за изясняване на истина, която обикновено никого не вълнува, след години на душевни терзания за смисъла на земния ми живот, най-после осъзнах, че може би съм роден да водя единствено себе си. Обърнах се назад и погледнах с други очи на книгите, които съм прочел и със страхопочитание към далеч по-големият брой, които предстоеше да отворя. Разрязах гордиевия възел на плетеницата от разнопосочни интереси, колекцията от натрупан опит и всичко си дойде по местата (боя се, че трябва да прибавя „засега“). Кротко се отдадох на любовта си към природата и скъпите за мен хора. Зарязах всяка имагинерна цел и се посветих да служа на света, в който ще расте детето ми. След известни емпирични наблюдения се оказа, че отново съм се насочил в противоположна на потока посока. (Дали ако се обърна внезапно на 180 градуса и се затичам, няма да се превърна във вожд за тези, които вървят насреща?). Народът, който по-рано мислех, че ще водя, изповядва съвсем различни вярвания, интереси и стремежи от моите, макар на пръв поглед, от много високо да изглеждат еднакви. Виждах любовта на голяма част от сънародниците си към природата, изразена чрез изяждане на огромни количества храна на някое приказно място и като паметник на този неподражаем подвиг - монументи, издигнати от отпадъците на промишлено пакетираните продукти. Не веднъж ставах свидетел и на героично поведение спрямо „страшни и гнусни твари“, не по-големи от подметката, под която намираха вечен покой, подкрепяни от одобрителните погледи на пищящи красавици, като честно казано, не можех да се радвам на това балканско рицарско поведение. Гордеех се (и все още се гордея) с миналото на своето племе, избрало точно този райски кът от планетата Земя, преминало през огън и меч, за да го остави на потомците си, но постепенно в главата ми се породи подозрение (вероятно прекалявам с телевизията), че някои от хората с които разговарям на един и същи език са обладани от извънземни същества, населявали някой грозен пустинен свят, пълен с банки и молове. Не намирам друго обяснение на факта, как обърнали глави към величествено, прастаро дърво, аз търся в него божия промисъл, а стоящият до мен го измерва в кубически метри дървесина или с още по-голямо майсторство, направо го конвертира във валута. Как майки, хвърлили много сили и пари, за да приучат децата си във вкус към красивото (или модното), опоскват до последното цветно стръкче разцъфнала пролетна гора и после, след час в напечена от слънцето кола, бедните увехнали букети политат право в казана за боклук. Вероятно тази инопланетянска болест е долетяла от окичената в найлонови торбички Африка, защото отношението ни към околната среда е същото като в бедните страни от третия свят и очевидно не е функция на интелект, култура и образованост (тъй като в тези категории, намираме себе си за недостижими). Нехайното ни отношение, също като размахването на крилата на пеперуда с малко мозъче скрито в гръдния и кош, предизвиква урагани от загрозяващ хаос, накъдето и да погледнем… (б.а. имам предвид ефекта на пеперудата)
Въпреки всичко това, точно като в истински филм, надеждата не успяваше да угасне, защото все пак срещах хора с грейнали очи след общението си с природата, явно все още не покварени от заразата на извънземните. „Ето как мога да стана герой“ казах си и се заех с план да препрограмирам жертвите на извънземните. Така отново се поставих в първоначалната позиция на наставник, но този път не като революционер, а по-скоро с мекотата на любовник, отвеждащ своята любима сред пищна градина, като онези от картините на Антоан Вато. Разбира се рококо похватът ми не успя, тъй като в предложенията ми липсваше изобилието от наслада, характерно за този стил (и съвремието) или пък защото дефицитът на авторитет не е предимство и думите ми отново отлитаха право в небесата, покрай разсеяните погледи на аудиторията, не изпитваща дори елементарно уважение към „спасителните“ ми идеи. Може би всичките те, изпълнени с някакъв труд (да използваме за здравето си даровете на природата, а не чудодейни химически средства; да се върнем към традиционното хранене, осигурило здраве на десетки поколения наши предшественици; да разделим отпадъците; да ги върнем у дома, а не да ги оставим в гората; да помислим доколко логично е отношението към животните; да научим повече поне за обитателите на нашите гори, вместо непрекъснато да гледаме филми за лъвски семейства и изчезващи видове от другия край на света и т.н.), се разминаваха с лекотата на живота, прокламирана в телевизионните реклами и по този начин заплашваха спокойното съществувание на хората. На всичко отгоре се оказа, че все още дразня слушателите, вероятно защото в примерите, с които подкрепях твърденията си, те откриваха по нещо от себе си. (Много вероятно е същото може да случи и сега, с някой четящ разказа за странстването ми). Хрумвало ми е да опитам да овладея йезуитството на дипломацията, но зная, че това някак не би ми се отдало. Все си мисля, че докато увъртаме и лъжем (политически коректно), губим твърде много от времето и духа си.
Най-накрая ми хрумна идеята за това пътуване, чрез което нагледно ще докажа безопасността на природата на България и важността на опазването на околната среда за нашето бъдеще. Желанието ми чрез личен пример да покажа и после разкажа е може би едничката ми постигната цел, след моисеевото търсене на посоки. Моля коленопреклонно всеки, който по някакъв начин се чувства засегнат от думите ми в тази книга за извинение. Далеч съм от мисълта за собствено съвършенство и в следващите редове ще видите как не веднъж го признавам. Приемете случайните съвпаденията за огледало, в което за миг е попаднало отражението на тъмната ни половина. Нали помните думите на Майкъл Джексън „Ако искаш да направиш света по-хубаво място, хвърли поглед върху себе си и после прави промяна“. Най-доброто, с което мога да помогна, е да ви покажа света през любящите ми очи и да ви накарам да се замислите. От своя страна обещавам, повече да не се опитвам да ви водя.
P.S. Пътешествието ми завърши на 19.08.2013. Около Коледа на същата година вече бях разбрал, че “пиша лошо", "недовършено”, “твърде много информация”, “не се пише така пътепис” и т.н. Разбирах че извършеното няма смисъл, ако идеите не достигнеат до повече хора, а това нямаше да се случи, защото не бях известен, търсен или защото не бях ходил по модерното Камино, за което има десетки някак написани, но публикувани пътеписи. Тогава реших да направя още една редакция, която завърши с написването на този предговор. Днес вече зная, че в наши дни приспивателите имат славата на будители, а някои просто дразним...
