Фен клуб на г-жа Ирина Ризова Търговище

Фен клуб на г-жа  Ирина Ризова Търговище group for literature

Крепост ГосподняИлия вървеше по пътя назад към Самара. Нозете му потъваха в прахта на три години и половина суша над Изр...
20/07/2026

Крепост Господня

Илия вървеше по пътя назад към Самара. Нозете му потъваха в прахта на три години и половина суша над Израил. Толкова време мина от как премина на отсрещния бряг на Йордан и потърси убежище при тия, що оскверниха земята му. Но Бог се грижи за своите войни. Понякога заставя врага да им бъде пръв помощник, защото Той е Един за всички. Само цар Ахав и царица Иезавел не разбираха това.
Много беди донесе на израилтяните финикийската принцеса. Бяха изминали четиристотин лета от как Мойсей сключи Завет с Бог Яхве и ето, вместо вярата да укрепва в сърцата на юдеите, вместо да зарадва и други народи, тя отпадаше все повече. „Погрижиха” се за това държавните мъже на Израил. Бащата на Ахав тънеше в разврат и беззаконие, а ето - синът не пада по-далеч от корена. Една след друга потъпкваше божиите заповеди: Върна двете златни телета като символ на Яхве; подмени ритуалните свещници, издигна капище на жестокия бог Ваал, в чиито огнени ръце пищяха невръстни деца – жертва на езическото безчестие; прогони и изби пророците на Вездесъщия сътворител на всичко живо; опълчи се на Отца си, създателя на Адам и оправда деянията си с лъжи и сквернословия. А най вече пристъпи закона на дедите, който забраняваше на израилския престол да стои жена от чужда кръв.
Илия вървеше решително напред, а бялата му, израсла през годините на скиталчеството брада, се вееше на сухия вятър. Попуканите му устни кървяха, но дали жажда ги изгаряше или мъка? Настръхналите му вежди все повече се въсеха, все едно виждаше пред себе си Ахав, а с всяка крачка умът му повтаряше като заклинание: „Аз съм Господ, Бог твой: да нямаш други богове освен Мене! Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи!” Такава беше длъжността на пророците – когато царете забравят за Бога, те да им го припомнят, да следят за добруването на хората и за спазването на Завета, да бъдат очите и словото на Яхве.
Нямаше какво да съзерцава около себе си Илия. Вятърът търкаляше изсъхнали трънливи храсти по почернялата снага на страната му и връщаше пророка назад във времето, когато пак вървеше по този път, но към Финикия. Тогава тя още раждаше, а реките течеха бистри и пълноводни.
Когато човек носи Бога в сърцето си, за него няма прегради. Прие го финикийската вдовица, даде му подслон и хляб, а той помогна на чедото й да оздравее. Проста и бедна жена беше, но разпозна у него крепостта Господня. А израилският цар не го послуша. Заболя го от истината, която му каза, като го гледаше право в очите: „Заради греховете ти от днес няма да има ни дъжд, ни роса, докато аз не помоля Господа за това!” Разлюти се царицата и прати хора подир Илия да го убият.
Спря за миг и сложи длан над очите си. Някъде там, пред него беше Самара. Вече стъпваше на своя земя. Цар Ахав го търсеше четвърта година и ето, сега той сам идваше при него.
Тогава, по Божи промисъл, пророкът се упъти към потока Хорат, който се влива в река Йордан. Там, далече от хорски очи, спаси живота си. Дали Авдий, добър и благочестив царски служител, дали враните, но някой се грижеше да не му липсва храна. И в своето отшелничество, като разбираше, че Оня, Който го е пратил, няма да го изостави, често си спомняше за странния сън на баща си.
Илия беше родом от град Тезвия. Предците му бяха свещеници от Аароновото племе. Баща му имал странен сън. Притеснен, го споделил със светите отци. Видял детето си цялото в пламъци. За него се грижели мъже с благи лица – повиват го с огън и го кърмят с огнен пламък. А младенецът ги гледа с големите си умни очи и под ръцете им расте здрав и силен. Най-старият, като изслушал разказа, казал мъдро на разтревожения баща: „Не бой се от видението! На детето ще почива Божията благодат; словото му ще бъде като огън. Името Илия значи Крепост Господня.”
Така, потънал в размисли, крачейки в горещата пепел, не усети кога наближи царска свита. Бързо разпозна благородния Авдий. Сто верни служители на Бог Яхве беше спасил от гнева на царицата този смел мъж. Крил ги в далечни пещери, носил им храна и вода, но спастрил живота им в Името Божие. Беше тръгнал по царска заповед да търси долина с потоци за паша на царските коне. Самара съхнеше и загиваше под жестоките лъчи на слънцето и на неговия бог Ваал.
Като видя преследвания Илия, Авдий с уплаха го погледна. От три години и шест месеца го търсеха по заповед на Иезавел, а той сам насреща й вървеше.
Илия погледна слисания мъж в очите и твърдо му рече:
-Извести на царя за моето пристигане!
-По всички страни те търси царят и ако аз сега му кажа, че си дошъл, а Духът Господен те вземе от тук, царят ще заповяда да ме убият – отговори му той.
И не само го търсеше Ахав, но искаше от управниците клетва, че Илия не е в техните земи. Пророкът успокои Авдий и до вечерта се яви пред царя. Още не прекрачил прага на тронната зала, изпълнен с гняв, той скочи на крака:
- Ти ли си, който смущаваш Израил?
Ахав не очакваше такъв дързък отговор:
-Не аз смущавам Израил – спокойно отговори Илия, но словото му жегна царя, сякаш беше докоснал ръцете на Ваал – а ти и бащиният ти дом, понеже презряхте Господните заповеди и вървите по Вааловци.
И преди да се опомни от удара, пророкът нареди:
-Заповядай на този народ да се събере на планината Кармил и нека дойдат там пророците и жреците на Ваал, за да узнаят истинния Бог!
Животворяща като Божия дъх беше планината Кармил и името й значеше плодоносна. Затова я избра Илия за място на последния двубой с езическото безчестие. Ако хората бяха изгубили душата си и не различаваха доброто от злото, то делата бяха явни. А кой е истинният Бог, можеше само по делата да се узнае.
И тръгна народът по стръмните склонове и колкото по-високо се изкачваше, толкова по-близо до Бога отиваше. Тук реките течеха бързоструйни, а в клоните птици виеха гнезда. Долу земята чернееше, нарязана от дълбоки процепи, суха и жадна. Горе усоето охлаждаше горещите чела, водата беше благодат за изпръхналите устни. Да, преди повече от три години всичко това го имаше и в долината. Кой носеше този грях, та хора и добитък гинеха? Народът се изкачваше към върховете и се питаше.
Мястото, където множеството спря, беше широка и равна поляна, заобиколена от високи столетници. Покрай нея извиваше поток и се губеше в усоето. Илия излезе напред и се обърна към тълпата, която като видя разрошената му коса и свити вежди, бързо се смълча. Очите му гледаха укорно:
-Още ли ще куцате на две колена? Ако Господ е Бог, вървете след Него! Ако ли Ваал – вървете след него!”
Хората сведоха очи под изгарящия му поглед и парещи думи.
-Аз съм тук едничък от пророците Божии, а Вааловите пророци са 450 – посочи с пръст езическите жреци вдясно от тълпата и сякаш светкавици преминаха между него и тях. – Дайте две телета! – продължи той. – Нека жреците приготвят жертва на Ваал, а аз ще приготвя жертва на Бога! И оногова ще признаем за истински Бог, който ще прати огън на жертвеника.
Хората одобрително кимаха с глави и говореха помежду си: „Нека видим! Нека видим!”
Телетата бързо се намериха, че само тази недокосната от сушата земя можеше да изхранва божиите създания. Пророците на Ваал направиха жертвеник, сложиха отгоре едното и се отдадоха на молитви към своя бог. Простираха ръце към каменната статуя, удряха чела о твърдата земя и викаха: "Ваале, чуй ни! Ваале, чуй ни!” Хората седяха под зелените сенки и търпеливо чакаха чудото.
Илия, приседнал на един камък, гледаше с насмешка тия 450 Ваалови служители как скачат с дългите си роби около жертвеника, размахват смешно ръце и потънали в пот, викат своя каменен бог на помощ.
- Викайте по-високо! – подхвърли им подигравателно той. – Може би вашият бог спи или е зает с нещо.
Така се говореше в преданията за бог Ваал: Върховният бог Ел свикал боговете на пир. Всички се събрали, само Ваал го нямало. Отишли да го дирят в дома му. Викали, викали, едва го събудили. А щом побратимите му едва го събудили, как ли ще го отвикат жреците му? Смятали финикийците и ханаанците, че той е велик бог Слънце, който всеки път, преди сезона на дъждовете, влизал в смъртна схватка с бога на смъртта Мот и го побеждавал. Тогава влагата слизала на земята и Ваал се превръщал в жизнеподател. Но такъв можеше да бъде само Дух Светий, когото Бог Отец изпраща навсякъде и във всичко. Той е Този, Който оживява мъртвото, който твори живота и самият Адам е излязъл изпод мъдрите му ръце, а не Ваал – каменният идол, изразител на едно от Божиите творения – слънцето. Тази вяра носеше в сърцето си Илия и за нея беше изкачил планината Кармил.
Ето, че нощта се спусна и други Божии творения – звездите - занадничаха през високите дъбрави. Уморени от безплодни усилия, пророците се свлякоха върху отъпканата трева. Сега Илия стана и рече:
-Дайте на мене да приготвя мое жертвоприношение!
Предвидил беше отдалеч, че ще му трябват дванадесет камъка, колкото са Израилевите племена, та още по светло ги беше примъкнал на поляната. Изгради от тях жертвеник, защото в името на своя народ се молеше. Около него изкопа плитък ров, закла теле и го сложи върху дървата. После се обърна към хората:
- Идете да донесете вода и я излейте върху жертвата!
До три пъти хората се връщаха на потока, така че с вода се запълни и рова около кладата. И когато всичко беше готово според желанието на пророка, той вдигна очи към небето, а в мрака ръцете му сякаш докосваха звездното небе:
- Господи, Боже Авраамов, Исааков и Иаковов, чуй ме! – гласът му проехтя като гръмотевица, удари се о близките канари и отекна многократно над главите на множеството. – Нека познае тоя народ, че Ти, Господи, си Бог и обърни към Себе Си сърцата на тия люде!
Не жреците на Ваал предизвикваше Илия, а самия Господ Бог призоваваше да изяви и докаже Себе Си. И сякаш не ехото му отговаряше, а Богът Отец сам изяви словото Си. И народът в почуда видя, че още не заглъхнали думите на пророка, огън падна върху жертвата, та дори водата в окопа запали. От стотици гърди се изтръгна протяжно, пълно с почуда и възхита: ”Ааааа!!!” Хората изпопадаха на земята, удряха чела о твърдата й гръд и славославеха Бог Яхве. И когато те отново се изправиха на крака, погледите им спряха на тези, които четвърта година ги лъжеха с техния бог от дялан камък. Там сочеха и гневните очи на Илия. Втурнаха се срещу жреците на Иезавел, за да отмъстят за неродения плод и изгорялата си земя.
Ахав стоеше безмълвен. От вцепенението го извади спокойният глас на пророка:
- Сега си иди у дома, за да не те настигне дъждът.
После бързо тръгна към върха на планината, за да благодари на своя Бог, задето чу молбата му и не остави народа да страда.
Още не слезли отгоре, над главите на хората се разнесе тътен, после светкавици прорязаха черното небе и дъждът заваля. Второ чудо се случваше тази нощ пред очите им. Подлагаха изсушените си лица на студените капки, скачаха в калните потоци и благославяха Твореца на всичко живо.
Съживи се майката земя. Възродиха се стадата. Изпълни отново коритото си река Йордан. Отпуснаха се душите на хората, но не за дълго. Само царица Йезавел не беше щастлива. Не можеше да прости избиването на нейните жреци. Отново запреследва поддръжниците на старата вяра и най-вече Йлия й вадеше очите.
Падна мъка в душата на пророка. Отново тръгна по горските пътеки да спасява живота си. И пак Господ Бог се погрижи за него да има подслон, храна и вода, да не е в лишение. По Божи промисъл, стигна планината Хорив. Намери пещера и се посели там. И не от глад, и не от жажда страдаше, а от хорската неправда. Стоеше в усамотение и питаше: къде е неговият Бог, дали не е съгрешил пред Него, дали Яхве не го е изоставил? И както правеше обикновено, кога Го търсеше и сега се изкачи на върха на планината. Тук Мойсей беше получил Скрижалите, от тук тръгна въздигането на народа му и сега пак тук Илия щеше да намери подкрепа от Господа.
Дълго вървя пророкът по сипеи и чукари, че каменлива и безплодна беше планината Синай. Най-после се спря на върха, свлече се на един камък и опря главата си о друг, като гледаше с надежда небето. Не знаеше Илия как ще му се яви словото Божие. Мойсей го беше видял като огнен стълб, като горящ храст, беше чул и страховития му глас, но времената бяха други и други пътищата Господни. Уморен, пророкът притвори очи.
Изведнъж се изви страшен вихър. Помете и затъркаля камъни под краката му. Те се разбиваха в пропастта под него с грохот, но Божи глас не различи в тази буря. Както беше дошла внезапно, така и отмина. Отново всичко притихна и пак Илия търпелива зачака. Не беше неговият Бог в този грохот.
Едва се успокои стихията и ето - планината потрепери. Отново се засвлича пръст, затрополяха камъни. Отново шум и тътен огласи поднебесната шир, но и в този грохот Илия не различи Божия глас.
И ето че светкавица проряза небето, после втора и трета. Заудряха съседните върхове, сякаш небе и земя бяха влезли в страшна битка. Нямаше Господ Бог и в тази стихия. Отмина както бе дошла, а душата на Илия изплака. Притвори очи, отпусна безпомощно ръце, че вече и надеждата го беше напуснала и се унесе в себе си.
Странна тишина се спусна над Синай. Сякаш никога не е имало нито бурен вихър, нито земята се е тресла, нито светкавици са пронизвали снагата й. И като стоеше отмалял и тъжен, ето че подухна лек ветрец. Докосна нежно парещото чело, развя бялата му брада и той Го чу. Не беше го изоставил Бог. Посети го в мир и тишина, че Той само на притихнала душа се явява. Утеши го с благия си глас, че не бяха безплодни усилията му - 7000 мъже в Израил не са се уплашили от Йезавел и са Му останали верни. Но време е Илия да намери ученик, да предаде познанието си, за да наследи делото му, когато няма да бъде вече на тази земя.
Така, по Божи промисъл, пророкът откри на нивата Сафатовия син Елисей. Голяма беше земята на Сафатови, голяма и плодородна. Дванадесет рала я оряха и самият Елисей беше там. Но когато Илия го извика при себе си, нито за миг не се поколеба. Сбогува се с баща и майка, закла вол, нахрани сиромасите и тръгна след своя учител.
Неусетно минаха годините.Остаряваше вече Илия, време беше да се раздели със своя ученик. Но Елисей все мислеше, че малко се е изучил. Предупреждаваха го другите ученици да спре да ходи с него, че личби има – скоро ще си замине от този свят. Но Елисей не ги слушаше и продължаваше да върви след беловласия пророк. Сам Илия често му казваше, че краят му наближава, но ученикът стоеше твърдо до учителя си. Беше с него в силата му, не можеше да го изостави в неговата немощ. Един ден пророкът му рече:
- Искай, каквото желаеш да ти направя, преди да бъда взет от тебе!
Искаше да му се отплати за верността, като го дари както подобава. Но Елисей изненада своя учител, като му каза:
- Духът, който е в тебе, да бъде двойно върху мене!
Искаше Елисей и силата на Илия, и знанието, но най-вече онзи Божи Дух, който неотстъпно закриля войните на небето и пред каквито и трудности да ги изправи земята, винаги да бъдат победители в Божието Име.
- Мъчно нещо искаш – отговори му учителят и допълни, че ако Елисей успее да види това, което ще се случи с него, значи божият Дух е паднал върху му.
Така стигнаха до реката Йордан. И ученикът видя. Преданието разказва, че на брега Илия снел кожуха си, ударил по водата и тя се разделила на две, за да минат двамата велики пророци. После от небето се спуснала огнена колесница, повдигнала учителя, а кожухът му паднал върху ученика. Заедно с него над Елисей се спуснала и Божията сила. После той ударил водата с него и тя се разделила, за да премине новият пророк на Израил и вярата в Единния Бог Отец никога да не отпадне.

Илия се почита от юдеи, християни, мюсюлмани, бахаи, мормони и др.
Православната църква го чества на 20.07(02.08.)
В Библията се казва многократно, че Йоан Кръстител е с духа и силата на Илия.
При преображението на Спасителя на планината Тавор Илия се явява заедно с Него и Мойсей на христовите ученици.

Ирина Ризова

КнязътКнязът се смееше. Гласът му отекваше из целия замък като приближавща гръмотевична буря. Всеки страж и слуга знаеше...
15/07/2026

Князът

Князът се смееше. Гласът му отекваше из целия замък като приближавща гръмотевична буря. Всеки страж и слуга знаеше, че след този гръмовен смях, някой ще оплаква горко дните си и ще проклина съдбата. Князът се смееше и дори тези, които споделяха трапезата му, не знаеха какво ги чака – награда или смърт.
В голямата дворцова зала за пиршества свещите вече догаряха, сводестите прозорци изсветляваха под напора на първите утринни зари. Повечето от велможите бяха с изпопадали върху масата натежали глави, а чашите - все така пълни с искрящо вино. Обичаше князът цвета му, така както обичаше да гледа червената кръв на враговете си. Обичаше и жените им. Харемът му съперничеше на персийските със своите осемстотин наложници. А петте му жени красяха двореца.
Жесток беше Владимир – жесток и отмъстителен. Не беше далече времето, когато спаси кожата си в бягство от брата си Светополк при варягите. Чак в Скандинавия намери убежище. Насъбра от там войска и се върна по – силен и кръвожаден от всякога. Качи се на престола и забрави за тези, които му бяха помагали. Езическата му душа не разбираше техния бог. Неговият беше ясен. Перун като него искаше кръв, като него се опиваше от сълзи и ридания. На Перун подхождаха най – красивите жертви, както на Владимир – най-красивите жени.
Беше победил враговете си. Смехът му кънтеше из замъка така както сега. И тогава реши, че е време да се отблагодари на боговете. Какво можеше да ги зарадва повече от друговерската кръв на млад левент. А и баща му беше горд варяг. Гледаше го право в очите и макар да мълчеше, сякаш го укоряваше за нещо. Този поглед смущаваше Владимир. А не можеше един княз да бъде смущаван. И тогава замисли пъклено дело. Искаше да види страх и сълзи в тези твърди очи, с цвят на небе пред лятна буря. Заповяда да извикат красивия му син, приличен на баща си като по – млад стрък на перуново цвете. Него поиска за жертва на своя славянски бог. Събра се народът пред двореца на чудното зрелище. Езическата му кръв вреше и искаше да се наслади на гледката – най –левентият от варягите да падне посечен. Но не сведе баща му за милост глава. Не падна в прахта под нозете на Владимир. И князът отново видя оня поглед, в който четеше присъда. Кои бяха тия люде и какъв бог ги водеше та така безпаметно смееха да му се опълчват? Не беше виждал друговерци така да не трепват пред смъртта, така да я срещат сякаш само нея са чакали. Не ги разбираше той, не ги разбираше и народът му. А когато не разбираш, мразиш, защото не си разбрал. И не Владимир заповяда, а тълпата сама грабна камъни да смаже тази гордост у чужденците. И телата им премаза, и се сля кръвта на бащата с кръвта на сина, и Перун трябваше да е весел, че не една, а две бяха жертвите му. Но сърцето на Владимир не се възрадва. Очите на бащата се склопиха, но смутът в душата на княза остана.
Знаеше той за христовата вяра от своята баба – великата киевска княгиня Олга. Знаеше, че неин верен наставник беше някой си презвитер Григорий. Мълвата говореше, че бил от дунавските българи. Но всичко това му се чинеше нейна хитра политика пред Византия. А идваха нови времена и Владимир трябваше да реши накъде ще води народа си. Стародавна беше вярата му. И сърцето, и лудата му кръв бяха обладани от нея. Но все по – често се замисляше като гледаше друговерците християни. Молитвите им бяха тихо пеене. Очите на духовните им пастири гледаха благо. Не проливаха кръвта на никаква твар, а богослужението си правеха с вино наместо с кръв. И кой знае защо все от българи идваха пратеници за новите учения. Скоро беше отпратил, кланящите се на някой си Мохамед, люде от Волжка България. И сега гръмовният му смях раздираше утрото. Под богатата му трапеза ловните песове глозгаха костите на огромен глиган. Сам той беше пронизал гърлото му с острото си копие. А тия друговерци му предлагаха вяра, която беше сложила забрана на всичко, което най – много обичаше – червеното вино и тлъстото кърваво месо. Пък и странно беше това облекло, с което бяха облечени, и странни огромните навити чалми на главите им. Как щеше да накара народа си да облече такива одежди, щом и те бяха знак за новата вяра.
Прибра се в покоите си Владимир, развеселен и с натежала глава. Поиска да доведат българската княгиня. Отскоро му беше жена и идеше от страната на дунавските българи. Неговият баща - княз Светослав, беше стигнал чак до преславната им столица. Сега мирът се крепеше на този брак. Странна жена беше тази българка и не приличаше на никоя от стотиците му наложници. Беше довела и духовния си наставник, стареца Михаил, със смирена душа и благи очи. Тази кротост и в нейните тъмни и дълбоки очи виждаше. А когато се явяваше пред него, нито страх, нито престорена веселост имаше в тях. Сякаш гледаше не него, а някъде далеч от тук се рееше ума й или бе обърнат навътре - към сърцето. И най- гръмкият му смях заглъхваше, когато погледнеше в тези очи. Кипналата му кръв се успокояваше. Душата му се отпускаше. И сега пожела точно нея да види. Но не посегна към бялата й шия, а нежно хвана ръцете й и я поведе към белия балдахин. Искаше да научи всичко за вярата й. Искаше да знае защо сърцето й е обикнало този бог. Искаше това сърце така да обича и него. А никога до сега княз Владимир не се беше питал, дали жените, които пожелаваше, желаеха него. Под перуновия му поглед княгинята сведе очи. Не се гиздеше като другите му жени. Носеше само един златен кръст върху надиплените си бели пазви. Той беше знакът на вярата й. Сега опря поглед в него в смирено очакване. Тази странна муска ли й даваше сила? Владимир протегна ръка и посегна към нея. Княгинята трепна и неочаквано за самата себе си, бързо издърпа светия кръст от ръката му. Белите й страни пламнаха и тя смутена и объркана, прошепна:
- Простете, господарю!
Но не кипна кръвта на Владимир от това явно непокорство. Развесели го тази ревнива съпротива. И животът, и тялото, и плодът в утробата й бяха негови. И всичко би му дала без съпротива. Но този малък златен кръст ценеше повече от живота си.
На следващото утро Владимир вече знаеше накъде ще поведе народа си. Неговата Шехерезада му беше разкрила нова мъдрост. И странно, че истината за сътворението на света беше такава, каквато му я бяха разказали и Волжките българи. Но техният разказ не порази така ума и сърцето му, както думите на тази крехка жена. И тях ги водеше мъдрост и човешки закон, но нейните думи стопляха сърцето, правеха го меко и милозливо. Разбра князът от къде идваше тази кротост в очите на християните. Разбра и защо молитвените им песни бяха малко тъжни, сякаш носеха дълбок копнеж по нещо красиво и недостижимо. Разбра защо не ги плашеше смъртта и защо носеха знака й на гърдите си, готови всеки миг да я приемат. Техният Иисус беше показал на света, че всеки човек може да стане свят, ако се покае за стореното зло, ако прости на себе си и на враговете си, ако отвори сърцето си за Любовта. Бог беше дал безсмъртие точно там, дълбоко в душата. Точно там беше мястото на кръстния знак. Точно там се бореха доброто и злото. А техният Иисус беше понесъл всички мъки, беше простил невежеството на тия, заради които се беше принесъл в жертва, беше се облякъл в плът, беше изтърпял всички земни страдания за да покаже на земните люде, че всеки може да изрече: ”Прости им, Господи, защото те не знаят, що вършат!”
Когато влезе в тронната зала, вече го чакаха пратениците, завърнали се от Византия. От години Владимир мислеше кое богослужение да избере за своя народ, кое най – много ще допадне на сърцето му. Пищни бяха езическите тържества. Боговете се почитаха с богати жертвоприношения на най – красивата човешка плът и на най – отбраните животни. Виното се лееше като кървава река, а трапезите натежаваха от изобилието на всичко, което беше родила майката Земя. В чест на Перун се издигаха посребрени колоси, статуи на Дажбог и Лада красяха площадите. Новата вяра можеше да измести старата, само ако й съперничеше по пищност. И разпрати князът по всички посоки на света свои доверени хора, да разучат какви са обичаите и обредите. Скучно и суховато правеха своите ритуали немците. Смешно беше облеклото на волжките българи, а лойта, която горяха, разнасяше зловоние. Не бяха доволни и тези, които бяха ходили при юдеите, че мястото, където отправяха молбите си, не впечатляваше с нищо. Но когато заговориха пратениците от Византия, всички стояха смаяни, че самите те разказваха, очаровани от това, което бяха видели. И златните съдове, и сладкогласното молитвено пение, и храмът „Св. София” бяха произвели такова впечатление на езическите им души, че те не знаеха къде са били – на небето или земята. Сам князът беше приел кръщението си от Византия, но за него то не беше повече от договор и начин да се сроди с императора, като се ожени за сестра му Анна. Това, което предстоеше, беше много по- важно. Трябваше да нареди княжеството си до другите християнски държави, трябваше новата вяра да измести трайно старите богове, да смири поданиците му пред лицето на Всемогъщия и Единен Бог - Отец на всички племена и народи.
На другия ден княжеските глашатаи призоваха стари и млади да дойдат в уречен ден и място, за да придобият светото християнско кръщение. Иначе князът ще бъде много недоволен. А всеки знаеше какво се случва, когато Владимир се разлюти. И се стече народът му към Днепър като нова река. Византийското духовно пратеничество стоеше на брега и осветяваше великата вода с молитви и песнопения. Самият княз и принцеса Анна почтително свеждаха глави пред благословията на епископ Михаил, пръв предстоятел на новоучредената Руска православна църква. Хората приемаха светото тайнство на покръстването така, както са го приемали последователите на Йоан в светите води на река Йордан, така както самият Иисус го беше приел от неговите ръце. Посребрената статуя на Перун бързо потъваше към дъното, а заедно с нея Днепър отмиваше суеверието на един народ, за да се роди в сърцето му Истината. И във водите, които пояха и хранеха голямата руска степ, той получи свободата и вечността. Отми страха си от смъртта и възкръсна за нов живот. Над него врагът на човешката душа нямаше власт, защото тя се беше избавила от страха. И за пръв път този народ обърна очи към себе си. Разгледа душата си и започна да я опознава. И тогава разбра, че демоните са вътре в нея и само от човека зависи какво ще настани в душата си – Дявола или Бога. Злото ни изкушава чрез нашата слаба земна природа. Но Иисус се облече в плът за да покаже на хората, че и те могат да възкръснат като него, да се освободят от самите себе си и намерят пътя към Бога Баща. Щом Иисус е успял, значи всеки може да успее. И като гледаше с навлажнени очи народа си, Владимир вдигна ръце към небето: „Боже, който си създал небето и земята, извика със задавено вълнение той – погледни към новите си хора! Погрижи се да научат Истината като всички християнски народи! Укрепи вярата им срещу нашия противник за да преодолеем неговата злоба!”
Не се бави много Владимир и след като покръсти народа си, извика свещеници и монаси от България, че не беше далече времето, когато дунавските българи бяха приели Бог Слово в душите си, а наред с него и славянската писменост на светите братя Кирил и Методий. Бързо бяха наредили църковния си живот и сега от тях се учеше Владимир. Съгради манастири там, където до вчера се извисяваха езическите идоли. Така осветяваше земята си. Разпрати епископи от дунавските българи в Ростов, Новгород, Владимир и Белгород, а при Волжко – Камските българи – философа Марко Македоняни. Искаше да има за съсед християнски народ, та най – напред покръсти четирима български князе. Приемеха ли новата вяра пастирите, лесно след тях щеше да тръгне и стадото. Мъдър държавник беше князът. Искаше народът му да изучи новата вяра изтънко, да я приеме със сърцето си. Затова извика славянски духовници, да я разясняват на разбираемо слово. Дунавска България беше изградила преславни книжовни средище. Българските владетели не строяха просто манастири, а цели скрипториуми. А книжнината, която пишеха нейните свети мъже в Патлейна и Велики Преслав, тръгваше по всички посоки на славното царство и далече зад пределите му. И ако Византия беше Богът Отец, Германия – Богът Син, то България беше Богът Дух. Държавата на Духа подкрепяше Владимир в славното му дело, независимо от враждата, която имаше баща му Светослав с нейните царе.
Какво по – чисто можеше да има от невинната детска душа, за да бъде посято в нея семето на Истината. И събра Владимир най – будните деца на знатните руски фамилии. Ридаеха майките за невръстните си рожби, но такава жертва искаше новата вяра – хората с ум и сърце да я приемат. И не само църкви и манастири бяха знаците на християнството. Преобърна се душата на Владимир. Жесток и отмъстителен го знаеше народът му, а сега сам го нарече Красиво слънчице, че прозря в душата на господаря си разкаяние и смирение. „Господи, често мълвеше пред иконата на Спасителя, аз бях като звяр, много лоши неща извърших в езичество – живеех животински. Ти ме укроти. Слава на Тебе, Боже!” И тогава светената вода, която се стече по очите му, сякаш ги отвори за всички мерзки дела, които беше извършил през живота си. Отвори широко вратите на двореца за хорската мъка и грижа. Подслони бедни и бездомни. Даде хляб на просяци и когато сядаше на трапезата, редеше още две – една за духовниците и друга за най – бедните. И народът му позна що е милост и състрадание, че намираше време и пари князът и за болни, и за сираци. Княжески хора разнасяха по улиците хляб, месо и риба. Откупваха от негово име длъжници, обличаха голите, даваха свобода на робите. Така възпита и любимите си синове от българската княгиня – Борис и Глеб. И двамата бяха прилежни в божието слово. Обичаха усамотението и молитвата. А когато приеха светото кръщение, бяха наречени Роман и Давид и също като библейския цар бяха мъдри и смирени.
Но славният му син Борис имаше и държавническа дарба, та рано му даде управлението на Ростов. А малко преди своята кончина го извика при себе си в Киев и го прати срещу печенегите, които с набезите си тормозеха народа му. Смел воин беше Борис и тръгна бързо срещу тях. Обичаше го народът за доброто му сърце и чистотата на вярата, заради смелия му и безстрашен дух. А враговете се бояха от него,та бързо избягаха и не приеха битка с такъв умен противник. И когато Борис тръгна към Киев, научи скръбната вест за смъртта на баща си. Затвори се в шатрата и дълго стоя пред Спасителя, отпечатан върху най – фина керамика, а очите му го гледаха благо и кротко. „Господи, - тихо мълвяха устните му, а просълзеният му поглед едва виждаше светия образ – Насадителю на тварите, вселената Ти принесе като първи плодове на естеството богоносните мъченици. По техните молитви, заради Богородица, Многомилостиви, запази в дълбок мир Твоята църква и Твоя народ! Помени, Господи, като благ Твоя раб Владимир и каквото съгреши в живота, прости, защото никой не е безгрешен, освен Ти, Който и на починалите можеш да дадеш покой! Със светиите упокой, Христе, душите на Твоите раби, където няма ни болка, ни печал, ни въздишка, но живот безкраен!” Едва дочакали неговите верни люде края на смирената му молитва, бързо се завтекоха при Борис. Знаеха те ненаситната алчност за власт на най – големия му брат Светополк. Друг нрав носеше той. Живееше живота на Владимир от неговата езическа младост и кървавата му ръка не се спираше пред нищо. С неприкрита тревога увещаваха Борис да не се връща в Киев, че брат му в своето заслепление не може да различи приятел от враг, добродетел от лукавство. Беше готов народът да застане зад Борис, него искаше за свой господар, че познаваше християнската му добродетелност. Непреклонен остана наследникът на Владимир и твърдо отсече: „Няма да вдигна ръка срещу брат си, който още повече е и по – голям от мене и аз трябва да се отнасям към него като към баща.” И макар в душата си да бе приел Иисус, той се прекланяше пред традицията на славните си предци – най–големият от братята да наследява престола. Опази душата си чиста, но живота си не можа. Не вдигна ръка срещу брат, за да загине от неговата като същински Авел, поразен от брата си Каин. Едва що беше направил кръстен знак след утринната молитва, нахълтаха хора на Светополк и го пронизаха с копие. Но трепна ръката на убиеца, не се премери точно. Знаеше в себе си, че невинен човек предава на смърт. Втурна се верният му човек Георги Угрин да го защити, но и той падна поразен. А стенещ, Борис молеше не за милост, а за блажена смърт во Христа: „Елате братя, завършете това, за което сте изпратени. Пожелавам мир на брат си Светополк и на вас!” Потресени стояха убийците пред него без да знаят що да чинят. И не омраза ги беше довела в стана му, а повелята на господаря. И като не искаха да гледат мъченическата смърт на този праведник, с един удар на копието, сложиха край на страданието му. Научил за смъртта на брат си, Глеб смирено чакаше своята участ. Съгледа я в очите на Светополковите пратеници и без да трепне в уплах, последва брат си в твърдостта и в смъртта: „Щом сте започнали, довършете това, за което сте пратени!” Така на небосклона на източното православие засияха първите руски мъченици – синовете на руския княз Владимир и българската княгиня – Борис и Глеб. Загинаха по библейски от ръката на брат си, за да изпълнят христовото послание: „Който каже: „любя Бога, а мразя брата си, лъжец е.”(І Йоан 4:20) и простиха на убиеца си не седем пъти, а седемдесет пъти по седем, за да станат пример за новопокръстения си народ.

Църквата чества княз Владимир на 22.05. и 15.07, а свв. Мъченици Борис и Глеб на 24.07.

Ирина Ризова

Address

Targovishte
7700

Telephone

0000000

Website

Alerts

Be the first to know and let us send you an email when Фен клуб на г-жа Ирина Ризова Търговище posts news and promotions. Your email address will not be used for any other purpose, and you can unsubscribe at any time.

Contact The Business

Send a message to Фен клуб на г-жа Ирина Ризова Търговище:

Shortcuts

Share