26/01/2026
💬Не им обръщай внимание“ е може би най-често даваният съвет, когато едно дете се оплаче, че е унижавано или тормозено. Казваме го с добро намерение. Уж, за да го успокоим, защото мислим, че това ще отмине. Трудно ни е да приемем, че някой наистина иска да го нарани, а още по-трудно е да повярваме, когато насилието идва не от друго дете, а от възрастен. ОТ УЧИТЕЛ! Как би могло? Та нали на него сме поверили детето си.
Какво правим тогава? Най- честият вариант - започваме да се съмняваме не в учителя, не в ситуацията, а в самото дете. Дали не е преувеличило, дали не е разбрало погрешно, дали не е направило нещо, с което „си го е заслужило“. И така, без да искаме, първо се опитваме да оправдаем възрастния и системата, а после да накараме детето да се нагоди. Да търпи. Да мълчи. Да не обръща внимание. Само че при системен тормоз този съвет не успокоява. Той оставя детето само. Когато унижението се повтаря с години, когато е публично, когато е придружено със страх, подигравки и заплахи, „не им обръщай внимание“ звучи като отказ от защита. Като знак, че дори ние не сме зад гърба му. В конкретния случай едно момче е говорило многократно. Пред съучениците си, но и пред възрастни. Пред хора, които е трябвало да знаят какво да направят. Вместо защита е получило мълчание, омаловажаване и още натиск. Вместо ясна граница към насилието е получило съвети да търпи, да прощава, да не обръща внимание. И в един момент то е останало напълно само. Когато едно дете спре да говори, това не означава, че всичко е наред. Обратното е. Винаги са ме притеснявали децата и тийнейджърите, които мълчат. Когато мълчи детето е разбрало, че няма смисъл. И тогава рискът вече не е само за него, а и за всички около него - за съучениците, за училището, за обществото, което предпочита тишината пред истината.
Милена Ташкова, ко-създателка на Психодраматична работилница.
