17/06/2026
СЛЕД ОСЕМ ГОДИНИ ЗАБРАВА ЕПИСКОП ТАТЕВ СИ СПОМНИ ЗА АРМЕНСКАТА ЦЪРКВА „СВЕТИ САРКИС“ ВЪВ ВАРНА
С интерес прочетохме публикацията в Араратонлайн.ком, според която на 7 юни се е случило ИСТИНСКО чудо. След близо осем години забрава и географски затруднения, които очевидно са възпрепятствали посещенията, епископ Татев Агопян (Haraj Murad), най-сетне успя да открие арменската църква „Свети Саркис“ във Варна. Разбира се освен отец Ошакан Хачатрян от Румънската Епархия е извикал със себе си и Дер Храч Мурадян – викарий на Арменската Епархия в България с надеждата да му ходатайства да се срещне със ЦН и ЕС, след като им организира едногодишна забава по полицейски, прокурорски и всякакви привиквания с долните си доноси.
Разбира се, злите езици биха попитали защо църквата остана толкова дълго време без постоянен свещеник. След 6г наказание и след като Енорията си намери свещеник, Архиерейския Наместник, успя чрез сигнали и жалби до различни български институции да се освободи от Дер Армен Мелконян и Варненската църква отново остана без свещеник. Но пък явно това е приемлива цена, когато административните победи са по-важни от духовните резултати.
След като,Събитието бе толкова историческо, че преди литургията се наложило дори освещаване на олтара. Нищо че същият този олтар е осветен преди повече от тринадесет години, след доставянето му от Армения. Нямаме точна представа каква точно е била необходимостта от ново освещаване и какво точно е било осветено този път, но очевидно винаги може да се намери дейност за отчет пред началството. Но както е известно, някои неща стават по-свети с всяко следващо освещаване. Ако тази практика продължи, има опасност Варна скоро да разполага с най-осветения олтар на Балканите. Още повече че всеки, който има елементарни познания за арменската литургична практика, знае значението на вемкара като основно условие за извършване на литургия – дори и насред поляна. Но когато шест години държиш една общност без свещеник, вероятно рано или късно се появява нуждата символично да присвоиш територията отново.
Особено впечатляваща била и посещаемостта. Според очевидци присъстващите можели спокойно да бъдат преброени без помощта на калкулатор. Това създало приятна и интимна атмосфера, в която всеки вярващ имал шанса да се почувства като част от елитен духовен клуб. При това елитно събитие в храма и отсъствието на представители на Църковното Настоятелство и Епархийския Съвет, сърпазанът е имал всички условия спокойно да изнесе поредната си проповед за „идолите“. Тук обаче възниква един логичен въпрос: когато години наред се проповядва безусловна вярност към личности и институции, а всяко различно мнение се приема като вероотстъпничество, кой всъщност създава идолите?
В своите проповеди архиерейският наместник често говори за необходимостта да бъдем по-близо до Свети Ечмиадзин и че той и свещениците са „войни на Светия престол“. Доколкото ни е известно, свещениците преди всичко са християни, пастири и служители на своя народ. Когато обаче войнстването се превърне в основна идентичност, неизбежно възниква въпросът срещу кого точно се води тази война. И защо толкова често нейните последици се усещат именно от собствената общност.
Особено впечатляващ е контрастът между ентусиазма за освещаване във Варна и липсата на време за освещаване на църквата в София. Това обаче никога не е било пречка там да се извършват литургии и богослужения. Още по-интересен е фактът, че в продължение на три години новопостроената църква в София сякаш не съществуваше за архиерейския наместник. След това, през 2025 г., внезапно настана катарзис в мисленето на сърпазан Татев и започна да извършва и присъства на литургии и там. Дали причината за катарзиса се дължи на присъствието на Дер Армен във Варненската Църква или става дума за духовно прозрение, или за нещо по-прозаично, оставяме сами да прецените.
Не можем да не отбележим и впечатляващия начин на живот на един човек, който формално е монах. Скъпи одежди, часовници, бижута, автомобили – все символи на смирение, поне според по-съвременните интерпретации. За щастие и тук съществува удобно обяснение: когато миряните подаряват скъпи вещи на духовника, те всъщност въздигат себе си, въздигайки него. Теология, която трудно ще откриете в Евангелието, но явно има своите почитатели.
Винаги сме вярвали, че като Християни не бива да си създаваме фалшиви идоли. Ако Свети Ечмиадзин е символ на единството на нашия народ през вековете, то някои негови представители сякаш са избрали ролята на одитори в расо. А с писма като последното, което получихме от сърпазан Натан Ованнесян, трудно могат да бъдат възстановени доверието, единството и уважението в арменската общност. Още по-трудно е чрез подобен подход хората да преоткрият Свети Ечмиадзин.
Разбира се, след литургията архиерейският наместник е разговарял с „големия“ брой присъстващи вярващи. За сравнение, Дер Армен Мелконян, без да носи титлата сърпазан, успяваше след всяка литургия да събира около себе си значително повече хора. Понякога уважението не идва от титлата, а от отношението към хората.
С пожелание Свети Ечмиадзин да оцени достойно войнстването на сърпазан Татев и да не забрави да отбележи колко трудно е понякога да намериш една църква, която стои на същото място през цялото време.